Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2014 18:32 - За бунта на Виталиан и неговите федерати – българи
Автор: czarnian Категория: История   
Прочетен: 850 Коментари: 0 Гласове:
3



Анастасий I и неговото време:

Чрез решение на Сената, на овдовялата августа Елия Ариадна (ок. 450–515 г.) и най-вече под натиска на константинополци, за римски император в 491 г. бива избран родения в Дирахиум Флавий Анастасий (491–518 г.)[1] – един от тримата висши силенцарии (лат. decurio silentiariorum). Със смъртта на император Зинон (474–491 г.), чието управление може да бъде определено за едно от най-динамичните през V в., започва един от поредните повратни периоди от историята на Римската империя. Зинон завещава на своя приемник Анастасий I няколко нерешени и наболели въпроса, породени от неуредените римо-варварски отношения и от издаването на т.нар. „Енотикон“ (гр. ἑνωτικόν) – целящ да изглади различията между враждуващите с десетилетия християнски фракции – поддръжниците на Халкидонския събор от една страна и техните противници монофизити от друга[2].

От петдесетте години на петото столетие Романия и римското общество представляват общност, в която религиозно-политическото единство изглежда трудно достижимо. Богословските спорове и най-вече нововъзникналите такива, свързани с двете природи на Христос – божествената и човешката, породени от спора за обръщението “Богородица”, отнесено към Дева Мария, между Кирил Александрийски (412–444 г.) и константинополския архиепископ Несторий (428–431 г.), надхвърлят рамките на теологията и приемат политически характер. Съгласно Несторий и учението му Исус Христос не е Богочовек, тъй като в него божественото пребъдва благодатно, а не по същество. За това Дева Мария не би трябвало да се именува Богородица, а Христородица или Човекородица[3]. Опитите на Кирил Александрийски да разясни на Несторий богочовешката природа на Христос остават безрезултатни. Не дават резултат и старанията на Кирил да реши спора чрез медиаторството на Теодосий II (408–450 г) и сестра му Пулхерия. Едва след обявяването на несторианството за ерес и от папа Целестин (422–432 г.), Теодосий II свиква Вселенски събор в гр. Ефес. Двубоят между предстоятелите на двете църкви завършва с детронирането на Несторий и обявяването на учението му за еретическо на Първия Ефески събор от 431 г. Този събор не съумява да реши назрелия теологичен проблем, а вместо това довежда до утвърждаването на несторианството, чиито последователи на свой ред провеждат отделни заседания и обявяват Кирил Александрийски за еретик[4].

След старателни приготовления през 451 г. в малоазийския град Халкидон се провежда Четвъртия Вселенски събор. Формален повод за свикването на Събора е свикването на такъв от Теодосий II, отново в град Ефес през 449 г. – наречен по-късно „Разбойнически“ (лат. latrocinium). Вторият Ефески събор е свикан по настояването на Диокор Александрийски (444–454 г.) и основната му цел се състояла в това да се разбере, имал ли е основания Флавиан Константинополски (446–449 г.) да отлъчи константинополския  архимандрит Евтихий (ок. 380–456 г.) за непризнаване двете природи на Христос[5]. На легатите на Римския апостолически престол, носещи послание от папа Лъв (440–461 г.) – т.нар. Tomus Leonis, до Флавиан, обобщаващо позицията на Рим по отношения на христологичния спор и гласуващо доверие в решението на втория, не е дадена възможност да говорят. Мнението на папата не е зачетено от Диоскор, а писмото му остава непрочетено. Вместо това Ефеския събор детронира Флавиан и връща сана на Евтихий. 

В Халкидон за пореден път бива осъдено несторианството, а наред с него и евтихийството като ереси. Император Маркиан (450–457 г.) решавайки, че е преодолял вредния за църковното единство спор около двете природи на Христос, официално забранява повдигането на въпроси свързани с „[…] рождението на нашия Господ и Спасител“. С едикт е прокламирано, че: „[…] спорът около Закона на православните християни е приключен […] Високопреосвещените епископи от различните провинции, съобразно с моята заповед, дойдоха в Халкидон и формулираха в една ясна дефиниция какво трябва да се съблюдава при Богопочитанието[6]. Съборът приема най-значимата догматична формулировка в Православното вероучение, а именно, че: „[…] всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха […]“, т.е. че Исус Христос е една личност, една същност (гр.  ὑπόστᾰσις) в две природи[7].

Решенията на Халкидонския събор нанасят удар най-вече върху претенциите и престижа на Александрийската църква - чийто предстоятел Диоскор бива лишен от сан и съден на Събора, изместена от Константинополската посредством т.нар. 28-и канон, с който на последната се отрежда второ място след това на Римския апостолически престол. Разбираемо Източните църкви и най-вече тези на Сирия и Египет, в знак на протест, впоследствие остават твърдо на позициите на монофизитизма, а решенията на събора задълбочават антагонизма между Константинопол от една стана, и източните провинции от друга[8]. Въпросният 28-и канон поражда недоволство и у самата Римска църква, чиито представители на събора пропускат гласуването му, защото освен, че гарантирало второстепенната роля на Константинополската църква, прогласява и еднаквостта в привилегиите (лат. isa presbeia) между двете. Легатите на папа Лъв I заявявили, че тъй като нямат нужните правомощия, не биха имали правото да подкрепят решение, влизащо в разрез с каноните на Първия Вселенски събор от 325 г., нарушаващо прерогативите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. Въпреки това, Римският апостолически престол – в лицето на Лъв I, става изразител и най-висш пазител на халкидонското учение, тъй като именно неговия Tomus до Флавиан заляга в основата на халкидонизма[9].

Отчуждаването на Изтока към трета четвърт на V в., породено от задълбочаващия се конфликт между халкидонисти и монофизити от едната страна, в това число и издигането на обявения за еретик Петър Монг[10] за глава на Александрийската църква, и личната амбиция на константинополския патриарх Акакий (472–489 г.) – от друга, принуждават император Зинон да изададе едикт, заобикалящ проблема с двете природи на Христос, утвърждавайки, че той „[…] един е и в чудесата, и в страданията, които доброволно е претърпял по плът”. Въпросният едикт или „Енотикон“, осъжда ученията на Несторий, на крайния монофизит Евтихий и техните последователи. Но не отменя, нито пък ратифицира, решенията на последния Халкидонски събор, който не бива почетен като Вселенски в едикта и чиито канони влизат в открито противоречие с интересите на Източните църкви. Наред с анатемите над въпросните еретици, на анатема биват подложени и всички непризнаващи Никейо-Константинополския символ на вярата, изповядващи „[…] нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор[11]. Приемането на едикта от халкидонистите и от техните източни противници допълнително се усложнило от тези обстоятелства, но в крайна сметка „Енотикона“ бива подписан от новия, но непризнат от Рим, Александрийски патрирах Петър III Монг (482–490 г.) и от главата на Антиохийската църква – Петър Фулон (485–488 г.).

Римският Апостолически престол, от друга страна, оглавен от папа Феликс III (483–492 г.), реагира изключително остро на действията на Зинон, който посредством едикта открито изземвал прерогативите на Църквата по отношение разрешаване теологичните въпроси. Самият факт, че нито императора, нито патриарх Акакий сметнали за нужно да уведомят папата за издаването на документа е достатъчно красноречив за изолацията, в която бива поставен Рим. Настойчивите искания на римския първосвещеник към Зинон и Акакий да осъдят Петър Монг – „когото апостолската катедра отдавна е осъдила“ –  като враг на Халкидонския символ на вярата остават без отговор, а последвалата мисия на римските легати от лятото на 483 г., натоварена със задачата да изискат обяснение от въпросните, се превръща в пълно фиаско[12].  А след провеждането на събор в Рим, на 28 юни 484 г. папа Феликс III издава едикт, отлъчващ Константинополския патриарх[13], с който се постановява, че: „[…] титлата и длъжността ти на епископ (на Акакий, б.а.) са отнети и никога от теб не трябва да бъдат свалени оковите на анатемата“, а до Източните църкви е изпратено окръжно писмо, затвърждаващо анатемата над Петър Монг. Акакий, от своя страна, изважда името на папата от диптихтите, с което започва продължилата над три десетилетия схизма между Рим и Константинопол.
     Въпреки смутното време, в което е отредено на Анастасий I да управлява, той се доказва като един от най-успешните, макар и противоречиви, римски императори от късната Античност.
Продължение:
https://www.academia.edu/8347654/%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2_%D0%98._%D0%97%D0%B0_%D0%B1%D1%83%D0%BD%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%92%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B0%D0%BD_%D0%B8_%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D1%84%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8_-_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8_._-_%D0%92_%D0%96%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB_%D0%B7%D0%B0_%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B8_%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F_3-4_2014_Ivan_Stojanov_On_the_revolt_of_Vitalianus_and_his_bulgarian_foederati._-_In_Journal_of_Historical_and_Archeological_Research._Number_3-4_2014



[1] PLRE, Vol. II, AD 395–527. Cambridge University Press 1980, pp. 78–80.

[2] За предпоставките, причините и последиците от религиозната криза, в която изпада християнския свят във втората половина на V в., вж. Омарчевски, А. „Акакиевата схизма (484-519)“ в: Годишник на Софийския университет, Богословски факултет. София 2005, с. 211–402.

[3] Бакалов, Г. Византия. Лекционен курс. София: УИ „Св. Климент Охридски“ 2006, стр .85.

[4] Пак там, стр. 86.

[5] За събора, вж. Davis, L.D. The First Seven Ecumenical Councils (325-787): Their History and Theology (Theology and Life Series 21). Collegeville 1990.  p. 342.

[6] Подробно за заседанията на събора, вж. Омарчевски, Посл. цит. съч. стр. 220–222.

[7] Пак там, стр. 211. Осъдени са: тези, които говорят за разделяне на едната личност на Иисус Христос в двама Сина; тези, които учат, че Божеството в Христос подлежи на страдание; тези, които допускат сливане и смесване на двете природи; тези, които учат за небесен човек в Христос и тези, които признават две природи до съединението, а след съединението – една природа, вж. пак там, стр.

[8] Египетската църква отказва да подпише постановленията на Халкидонския събор и текста на съборното вероопределение, същността, на което в синтезиран вид е дефинирана от Омарчевски така: „Единият Христос, Единият Въплътил Се Син Божи е истинен и съвършен по божество и човечество“, вж. Пак там, стр. 23

[9] След прочитане Лъвовото послание, представляващо изповедание на православната вяра, участниците в Събора възкликват: „Това е вярата на отците, това е вярата на Апостолите. Това ние всички вярваме и така вярварт православните. Анатема на този, които не вярва. Петър проговори чрез Лъв. Това проповядваха Апостолите […]”.

[10] Патриарх Акакий спомага за възкачването на Петър Монг – александрийски монофизит и син на тъмнината за какъвто го определя същия години по-рано, на патриаршеския престол, надявайки се по този начин да затвърди влиянието на Константинопол над източните църкви, вж. Омарчевски, Посл. цит. съч. 246.                                                                                                                                                               

[11] Въпреки че не засяга директно въпросите с единосъщието и двете природи на Христос, въведени от Халкидонския събор, имперското правителство в действителност налага в по-друг вид халкидонското учение, вж. Пак там, стр. 253.        

[12] Пак там, стр. 260.

[13] Акакий е обвинен, че си е позволил да ръкополага в Понт, Азия и Тракия, нарушавайки по този начин 6 Никейски канон; обвинен е и в това, че е възстановил общението с Петър Монг – осъден еретик.




Гласувай:
3
0




Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: czarnian
Категория: История
Прочетен: 18926
Постинги: 5
Коментари: 9
Гласове: 39
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031